Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.08.2010 22:01 - ПЪТЕПИС през ПИРИН и РИЛА със група планински Ентусиасти
Автор: hristocv36 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3807 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 04.08.2010 22:48


С П О М Е Н

ПЪТЕПИС през ПИРИН и РИЛА със група планински Ентусиасти

 

 

Края на месец Юни 1973 год. пред управлението на С.У."Заводски Строежи" гр. Плевен е окачена обява: „Организира се туристическа група за преход през Пирин и Рила планини, с времетраене 10 дни от края на м.Юли. Желаещите за участие, да уредят отпуската си и се запишат при Карло Шейтанов.”

Имах възможност да взема две седмици отпуск - на обекта бяхме двама ръководители и тая възможност ми много допадаше. Отбих се при Карло и той ме запозна основно с плана за прехода. Беше вече го планувал като мероприятие в туристическо дружество "Кайлъшка долина" - Плевен от последните дни на месец Юли и имахме достатъчно време за подготовка.

Разбрахме се, той ще уреди нужната документация в "Кайлъшка долина" и двама ще агитираме за участници. Предвиждахме да съберем около 15 желаещи. И двамата бяхме убедени и подготвени туристи. Получих си от склада: раница, анорак с качулка и панталон, а за краката здрави японски гуменки, които макар и с платнено лице бяха леки и удобни за преходи през летен сезон. Уредих си отпуска за две седмици и на уречения ден 29 Юли 1973 год. рано сутринта бях на гара Плевен, за да хванем сутрешния влак за София.

Очаквах, че ще бъдем десетина човека според информацията, която поддържах с Карло. Оказа се, че в последния момент са се отказали по различни причини още неколко от заявилите. Сега съм на 73 год. и вече сигурно знам, че при нас българите, сигурен е само този, който е платил за нещо напред, независимо какво е това. На гарата тогава се явихме 6 човека: Карло Шейтанов, който беше определен за водач на групата, аз бях определен в заповедта за планински спасител на групата, Симеон - счетоводител в управлението на 38 год., Дечо - радиотехник на 28 год. Наташа и Стефка, машинописки в управлението по на 23 год. Карло беше на 46 год. аз бях на 37 год., физически здрав, с много енергия и с определен опит в планинарството.

Бяхме заредили раниците си със суха храна за повече от една седмица, главно консерви, сухи колбаси и достатъчно захар на бучки. Аз взех и най-необходимите медикаменти - за главоболие, валидол, бинтове и едно малко въженце, Карло пък беше сложил в раницата си и едно глинено гърне!? - да си варим боб при престоите в хижите. Качихме се във влака и успяхме да заемем едно купе, което шестимата почти напълнихме с големите си раници. Карло носеше и едно брадве-рапел.

След първоначалното разочарование заради ограничения си състав, бързо се примирихме и след обичайното сплотяване в групата, дойде и хубавото настроение присъщо за организираните туристи!

На гара София, сменихме влака с този за Пловдив, и само след 10 минути пътувахме вече в посока Южна България. След около един час път на гара Септември, слезнахме и от този влак, и през тунел се озовахме на гарата на теснолинейката за Родопите до крайната й гара Добринище. До тогава не бях се возил на теснолинейни влакове. Излезе великолепно и много омайващо пътуване.

Вагоните бяха общи /без купета/ и говора от съседните седалки се чуваше в целия вагон.

Говора беше само български, но с родопски диалект и примеси от непознати за мен думи. В облеклото на голяма част от пътниците имаше шалвари и забрадки за жените. Във всичките се виждаха украшения и шевици, характерни за родопската носия. Вагоните бяха по-ниски от тези в Широколинейните линии, за качване в тях се ползваше само една степенка, което позволяваше удобно и бързо качване, и слизане от влака. Скоростта на влака беше до 30 км. в час и това даваше възможност да наблюдаваме великолепната природа на красивите гори, и пейзажи на Западните Родопи.

Напуснахме гара Варвара и влакчето се мушна в омайната клисура на Чепинската река. Тия природни красоти, които ни предлагат българските Родопи, заслужават усилието да бъдат видени от всеки българин. Излязохме от тесната клисура на Чепинска река и пред нас се разстла, потънала в разкошна зеленина, Велинградската котловина. От дясната страна се люлееха обширните гори на Доспат, а над тях се издигаха скалите на Мечи връх. От лявата страна на изток се виждаше шосето, което пресича блатистия циркус и през град Ракитово, и по-край язовир Батак отива до историческия Батак. Това Българско селище, от което пламва искрата за големия огън, който изгаряйки, даде път за възкръсване на българската свобода, требва да бъде посетено и видяно от всеки родолюбив, и грамотен Българин!!!

Преминахме спирката на Лъджене и покрай красивото езеро, и водопад на курорта Клептуза от ляво на линията пресякохме долината на минералните бани в Чепино. Сега от там започва квартал Чепино на Велинград с прекрасната Чепинска река, в коритото на която на малки островчета има извори от топла минерална вода. Великолепно съчетание от студената и бистра вода на реката, със топли минерални извори посред нея, и надвесени над реката зелени лескови гори, отрупани през есента с обилни лешници! В това благословено от Бога место, до освобождението ни през 1878 год. от Османско владичество, е било с. Ваня, населено с помаци. За сведение: помаците са старо българско население, което говори на Български език, но през 16 век /време разделно/ под грубия натиск на завладяващия тогава Ислямизъм на Балканите, били принудени да приемат Ислямската религия и по късно стават най-яростните гонители на християнството, останало в България.

Населението на това село ВАНЯ, почти всичкото мъжко, е участвало активно в Баташкото клане през 1876 год. През освободителната 78 год. и след преминаването на армията на генерал Гурко през този край, останалите живи наши българи тъпкано го върнали на помаците. Така за период по-малко от 10 год. от това село не е останал нито един помак, преселили са се по други помашки села!! Сега там се намира квартал Чепино /бившето село Чепино/ със многото минерални извори. Историята за тия редове ползвам от пътеписите на Иван Вазов.

Влакът мина пълната с растителен разкош котловина и пое нагоре към скатовете на Юндола, на югозапад, напластени с разкошни иглолистни гори. Стръмните възвишения по Западните Родопи минаваха през тунели, над които след това минавахме и се виждаше от горе линията по която преди това сме минали. Тук населението живее в предимно малки села и са предимно помаци. Много широко се използваше теснолинейката, която ги свързваше с тракийската низина и с големите градове в низината.

Минахме Аврамови колиби /най-високата точка на железницата/ и започна спускане към долината на река Места, пресичайки многото й притоци. Северозападно от нас се синееха височините на Белмекен, където е връзката на Родопа планина със Рила планина, но ние отивахме югозападно надолу към гр. Якоруда по долината на р. Места, която е разделна между Родопите и Пирин планина.

След Якоруда, Разлог и Банско стигнахме с. Добринище, където е последната спирка на железницата тогава. Сега линията е продължена до град Гоце Делчев и от там в Република Гърция до град Драма, и Кавала на Егейско море.

Добринище е в полите на Пирин източно. Пристигнахме на 29 Юли 73 год. малко преди 17 часа след обед и веднага още на гарата получихме информация, че тръгва автобус след 10 минути до хижа Гоце Делчев, където беше и нашата първа спирка по определения ни маршрут. Прехвърлихме се веднага в автобуса и по очакълен планински път поехме нагоре из серпентините на Пирина към хижа Гоце Делчев. Пристигнахме към 18 часа на 29 юли 73 г.

Хижата беше задоволително добра. Намира се на 1600 м. надморска височина. През активния туристически сезон – летото, има връзка един път на ден от ж.п. гарата до хижата. Бяхме хванали то-що тази връзка и спестихме един ден да не лагеруваме в селото. Хижата се намира над разкошен циркус и благодарение на автомобилна връзка има малък хран. магазин и възможност при предварителна заявка да подсигурява един път на ден котлова храна в малкия стол. Вечеряхме суха храна и записахме за следващия ден обед в стола. Решихме, че на следващия ден ще останем в хижата да получим необходимата. аклиматизация, че следващия ни преход в плана беше хижа Безбог на три часа път при денивелация 940 м. Освен това имаше и интересни обекти за разглеждане.

Сутринта след добро наспиване на дървени нарове и калорична закуска от арсенала в раниците, поехме на стотина метра по-ниско в отсрещния скат в циркуса, където всичко беше отрупано в свежа зеленина. Завета, който подсигуряваше циркуса и обилната вода идваща от рида насреща, създаваше отлични условия на местото. Растителността беше свежа, буйна и много разнообразна. На две хубави поляни, където бог е бил крайно щедър и разточителен, откъм растителност, имаше построени две кокетни частни вили. Тогава още нямаше от най-големите богаташи, каквито изникнаха по-късно, но и тогава да си позволи човек да строи в този прекрасен планински резерват, трябваше да е голям велможа, с неограничена от закона власт. Още повече, че тези вили бяха ползвани не повече от 20 дни в годината, а сега бяха затворени с тежки кепенци и здрави катинари!!

Продължихме по склона, който има източното изложение и посетихме скривалището на първия партизанин в България през четиридесетте години Иван Козарев. Отстоеше на около 1 км. северно от туристическата пътека в гъста смесена гора. В корените на два големи Бука, беше изровена дупка с дълж. 180 см, широчина 70 см и вис. 60 до 100 см подзидана от към дола с каменни плочи, и покрита с три по-големи плочи, замазани с кал и обрасли с трева. От към по-високата си част, имаше отвор за влизане, който е закриван с отсечен дървен клон със шумата. В тази дупка е можело да се лежи и най-много да си седнал с глава обърната към отвора. На десетина метра под тази дупка /скривалище/ течеше малък ручей, използван за снабдяване с пресна вода. Във това скривалище Иван Козарев е прекарал зимата на 1942-43 год. За храна е имал свои хора, Ятаци, които са му я носели тайно. При едно такова снабдяване с храни е предаден и разстрелян от засада през 43 год. Предателство срещу пари и тогава е имало, има го и днес в по-разпространена форма.

Прибрахме се уморени в хижата за да обедваме котлова храна, каквато бяхме планували. Следобеда оставихме за опознаване на хижата, запознаване с маршрута и почивка пред утрешния първи, и тежък преход, който ни очаква. Тримата - Аз, Карло и Симо си легнехме рано, за да се наспим хубаво. Младите - Дечо и жените избраха да се веселят вечерта до по-късно.

На сутринта станахме рано, закусихме доста калорично, допълнихме раниците с необходимата ни храна от магазинчето в хижата и потеглихме по набелязания маршрут. Посоката беше хижа БЕЗБОГ с надморска височина 2540 м. След слизането в циркуса, имаше да преодолеем 946 м денивелация по един доста силен наклон. Пътеката беше доволно маркирана и в началото минаваше през хубава широколистна гора. По-нагоре тя ставаше все по-стръмна и продължаваше по един гол скат с югоизточно изложение, обрасъл с трева по камъните.

Слънцето напичаше силно и ние все по-често посегахме към водата, а тя не беше много. Носехме една манерка и две стъклени шишета. Тогава нямаше, както е сега, удобни и леки пластмасови съдове. Стъклените бяха малки по обем и тежки, и неудобни, и не винаги се намираха. Тримата, които бяхме починали добре издържахме. Младите обаче си легнаха късно, на всичко това бяха и консумирали твърд алкохол, и това започна да си казва думата. Дечо беше млад и силен, и се справяше с положението. Наташа след по-чести почивки се оправяше, но Стефка по-слабичка и употребила вечерта повече алкохол, закъса! Честите почивки не ни оправяха, продължителна не е за предпочитане, имаше още доста път. Взех раницата на Стефка, нарамих я отпред пред гърдите и ги превързах и двете със спасителното въженце. Беше начало на прехода и раниците ни бяха максимално пълни, Карло и Дечо хванаха Стефка под мишници, Аз и Симо помагахме на Наташа. Така стъпка по стъпка нагоре започнахме изкачване. Тримата се лишихме от използване на вода, за да има за изнемогващите. Плашеше ни да не ни налети и дъжд, но времето остана слънчево и горещо.

След поемането на кратки, но чести почивки физическия тонус на всички постепенно се подобри и към 11 и половина часа пред нас изникнаха основите на новозапочналия строеж на новата хижа "Безбог".

Под нея се вълнуваха сините и бистри води на Безбожкото езеро. Хижа нямаше, беше отнесена от лавина през отминалата зима и хижарят, който тогава е бил там сам, ни разправи, че през нощта е започнало леко затопляне, той е забелязал това, и щом е чул шуменето на свличащия се сняг, бързо е изскочил навън /бил е подготвен - лежал е облечен и буден/. Току-що излязал навън на по-безопасно място и огромна лавина от пресован сняг, свличаща се от върха е подхванала хижата от основи, цялата била съборена, и отнесена на 30 м до брега на езерото. Греди от конструкцията й имаше още, тях използвахме за сядане.

Строежа на нова хижа беше започнал малко по-надолу до езерото, на безопасно от лавини место. За приютяване на многото туристи, които предпочитат тази много висока хижа, беше изграден палатков лагер от 10 бр. палатки с легла върху дървени колове, подсигурени с топли родопски одеала. Бяхме много уморени, а времето беше и много горещо. Беше 31 Юли 73г. Измихме изпотените си очи и ръце в студената, и бистра вода на езерото, и след малко почивка, седнахме на ново направена маса с пейки и развързахме раниците с храна. Тук направихме и първия сериозен съвет: където след правдива критика, всички обещаха вече да не се допуска безотговорно поведение с употреба на алкохол, и да добра почивка пред тежки преходи. След добра почивка, тримата - A3, Симо и Дечо тръгнахме да изкачим върха над нас, който през зимата пускаше надолу опасни лавини! Карло остана да събере достатъчно дърва за огън вечерта, а двете жени извадиха глиненото гърне и натъкнаха да сварят боб, за който от два дена приказваха. За изкачване на върха на тях не им се и поменаваше, бяха каталясали!!

Ние тримата, освободени от тежките раници поехме полека към върха БЕЗБОГ, висок 2645 м, изграден целия от гранитен камък, напукан на големи плочи към върха, от резките температурни промени. В основата обрасъл с клек, а към темето съвсем гол и обрасъл с редка трева. Към 16 часа стигнахме на върха. Представляваше една пирамида от каменни блокове с малка падина на самото теме, дълбока около 150 см. и площ около 30 м2.

Небето беше ясно и слънцето на такава височина напичаше силно. Височината обаче подсигуряваше хладен ветрец. Ние бяхме изпотени и тая падина ни позволи да се защитим от студения ветрец, да се съблечем, и напечем хубаво на изгарящите слънчеви лъчи. Северно от върха през една долина на не повече от 300 м въздушно, се издигаше другия Пирински великан, връх ПОЛЕЖАН, висок 2850 м с наклон от запад към изток и покрит от хубава гора по северния си склон. Бяхме само с 205 м по ниско от него, но той немаше такъв широк обзор към хоризонта, както имаше БЕЗБОГ.

Овчари, които пасяха стадата си под върха, ми разказваха, че допреди 50-те години, по тия върхове са върлували много вълци. Всяка година са им изяждали по няколко овци, но след внедряването на трихинина, всичко е изтровено и напълно изчезнало. От повече от десетина години вълк не са виждали и кучетата им не му знаят миризмата. Те ми казаха, че по северния склон на Безбог макар и много рядко, са намирали легендарния Еделвайс.

Докато двамата ми другари се препичаха в падината на върха, аз положих доста усилие да намеря това цвете. Не намерих!? След като се нагледахме на великолепната панорама, която се откриваше и след хубаво напичане на силните слънчеви лъчи /макар отиващи към залез/, потеглихме обратно надолу. Минавайки най-долу през клековата гора, не пропуснахме да вземем по един голям изсъхнал клек за огъня в лагера. Казвам лагер, защото нямаше хижа!!

Край огъня тримата вареха боба в гърнето и бяха дошли още двама туристи. Мъж към 30 годишен и негов племенник момче ученик 16 годишен, Бургазлии. Станахме 8 туристи. Хижара си имаше много работа и не беше при нас. Тройката, която вареше боба, се оплака, че макар да бяха запалили огъня веднага след нашето тръгване и при наличието на силен огън /Карло беше събрал много дърва/, бобът беше още много сурав /не уврял/, а на нас ни се беше дояло вече топъл боб. До късно вечерта, когато изядохме недотам уврелия боб, никой не се сети защо боба не увря навреме. През нощта аз се сетих, че Кириак Пеловски ни е говорил, че високо в планината ще трябват повече дърва и огън за да се сготви. Това е следствие на разредения въздух при височини и по-малкото кислород в него, нужен за осъществяване на пълно горене!! Сутринта го казах и на другите и всички се сетиха, че е така. Започна да се мръква и понеже нямахме електричество започнахме да вечеряме. Вече се беше леко стъмнило, когато от страната, на която ще отиваме, се зачу в тъмното човешки говор. Във високите планини вечер по тъмно редко се движат хора. Не може в тъмното да се следи маркировката и опасностите са много. Показаха се в тъмното два силуета, които ориентирани по светлината на нашия огън, дойдоха направо при нас. Бяха едър мъж с гъста черна брада, около 40 годишен и млада хубава жена малко над 20 годишна, съпрузи Унгарци. Идваха от хижа Пирин и над Поповото Езеро хванали пътеката за хижа Безбог. Жената беше много изморена, обувките й не бяха много удобни и тя с много мъка вървеше. Направихме й место край огъня, ние завършвахме вечерята, поканихме и тях. Мъжа разтвори голямата си раница, имаха много и калорична храна. Предложихме й първо студена вода, после ги почерпихме по чаша Опанско вино, бяхме вече 10 човека и се помъчихме да завържем приятелски разговор. Унгареца беше професор от Будапещенски университет /Етнолог/, знаеше 5 чужди езици плюс унгарски, съпругата му беше млада и хубава гимназиална учителка, преподавателка и по задължителния тогава за Унгария Руски език. Други езици тя не знаеше освен унгарски. От нас само Симо беше с висше образование /Търговския институт в Свищов/, останалите Аз и Дечо техникуми, жените и Карло гимназия. Описвам това, защото никой от нас не знаеше никакъв чужд език, Унгареца ни предлагаше редица западни езици, но никой от нас не разбираше нищо. Знаехме само Руски език, и то лошо. Така беше, езически всички Българи бяхме неграмотни!? Иначе бяхме всички добри професионалисти. Сравнявам се сега с моите внуци, които и двамата могат да говорят Английски и малко Испански. Започнахме диалог на лош Руски с много мимики с ръце и знаци. Жената знаеше по-добре от нас Руски, но ни обясни, че с нищо не можем да убедим съпруга й да говори на Руски език!! Омразата му към тоя език след историческата 1956 год. била неизкоренима!!

След като те се посъвзеха от тежкия си преход, се завързаха оживени контакти, хората при нужда се разбират и само със знаци! Дечо който беше млад /28/ годишен и симпатичен, не пропускаше да показва на хубавата Унгарка, че я харесва!! Тя разбира се смееше доволно, Унгареца повече мълчеше. Карло, като водач на групата, и загрижен за запазване на добрия тон в компанията прави на два пъти забележка на Дечо да не прекалява видимо с ухажването си /разбира се на Български/, който те не разбираха.

Питахме защо са тук в тия трудни планини. Той каза, че е много възхитен от Пирин и Рила, и че сме много богати с такива разкошни планини. Унгария няма планини по високи от 1000 м.

След весела и приятна вечер около голям огън, при много прохлада, всички си избрахме палатки и влезохме да спим. През нощта беше доста хладно, но дебелите родопски одеала вършеха добра работа.

Сутринта бяхме много добре починали и освежени. Беше 1 Август 73 г. След добра закуска с топъл чай, поехме по маркировката право на север под полите на връх Полежан, към Дженгалската врата до хижа Демяница. Поисках първо да се качим на Полежан, даже опитах солова акция за към върха, останалите почиваха, но след 20 минутно изкачване видях, че ще ми трябва още време, за да стигна върха и след виковете им да се връщам, се отказах, и продължихме всички по пътеката на север. Маркировката беше подновена преди два месеца и това позволяваше бързо движение. По план прехода до хижа Демяница беше предвиден за 5 часа. Ние сутринта тръгнахме рано и имахме резерв за почивки и съзерцания. От лявата страна на туристичecката пътека в западна посока под ридовете на връх Дженгал се показа Поповото езеро с малък остров в средата /Поповата шапка/. Сините му и бистри води отразяваха лъчите на сутрешното слънце, и те придаваха причудливи картини по отсрещните отсечени скали на високия скат.

Легендата разказва, че християнски свещеник отказал да разтрогне брак на хубава Българка, желана от турци, бил докаран до езерото и с вързан на врата му голям камък бил хвърлен в дълбокото, и студено езеро. Той потънал на дъното, но калимявката му изплавала на повърхността и от нея се образувало малкото островче в средата на езерото, потънало в зеленина.

Вървехме по скалисти пътеки, под камъните на пътеката клокочеха бистри потоци. Не ставаше нужда да вадим шише от раниците, за да утоляваме жаждата си. Требваше само да се наведеш и коленичиш, за да се напиеш от бистрите и студени потоци.

Стигнахме превала при Дженгалската врата. От лявата ни страна на запад се редяха гранитните сини зъбери на рида издигащ се към връх Дженгал. От дясно на изток стърчаха също остри зъбери от син гранит или сиенит, с наклон на северна посока. Местото, където беше маркирана туристическата пътека беше по ниско, затворено от двете страни от острите скали. На това място казваха Дженгалската врата.

Минахме малко на ляво от пътеката, избрахме подходяща площадка мел.ду скалите. Картината беше наистина великолепна! Пред нас в северна посока, пътеката се спускаше надолу, минавайки между големи единични каменни блокове. Долу под тях се синееше разлялото се Демянишко езеро, от което започваше и началото си Демяница река. Зад нас на юг беше пътеката, която бяхме вече изминали с множеството ручеи, проблясвайки от силното слънце. Малко по на запад зад нас, вече доста по-ниско, беше Поповото езеро с малкия остров в средата. На запад, издигащ се след настръхналите каменни зъбери, водещи нагоре към него, се синееше легендата Дженгал.

Спряхме да починем и с чудесно настроение запяхме любимата планинарска песен: "Ой красив си Ирин-Пирин, най красив си на света”! След добра почивка и подкрепа с фафли и студена вода, продължихме надолу покрай лъкатушещата река Демяница към хижата. Пристигнахме към 12 и половина часа. Хижата беше на два етажа, покрита с ламарина, имаше още малки постройки прикрепени вероятно по-късно към нея.

Обедвахме със суха храна и се отпуснахме на почивка до вечерта. Бяхме много уморени и решихме, че ще почиваме и на следващия ден. Настаниха ни на нарове в малко помещение, пристроено към хижата.

Сутринта си позволихме да поспим повече, нямаше да правим тоя ден преход. Беше 2 Август /Илинден/ - голям празник за Македония! Илинденското въстание в 1903 г. тук е най-значителното историческо събитие за местните македонски българи. Пълна истина е, че то е най-голямото българско въстание, обхванало земите на цяла Македония и източна Тракия, с участници над 100 000 човека от цялото Българско население. Априлското въстание през 1876 год. е било много по-малко по обхват и с десетки пъти по-малко участници, но ролята която е изиграло е много голяма!!!

Използвахме почивния ден да се изкъпем и изперем бельото си, накиснало се с пот от горещините. Носехме си само по един комплект резервно бельо, затова го и изсушихме и прибрахме в раниците.

Поради празника гостите туристи в хижата станаха много и ни преместиха втората нощ да спим на тавана. Напълниха се всички възможни помещения, опънаха се и допълнително неколко палатки, но домакина заяви гордо, че няма да остави нито един турист да спи без покрив. Тавана, където ни настаниха беше голямо общо помещение, с дъсчен под и комини минаващи през него. Наредихме се направо на пода върху сухите борови дъски,един до друг, общо мъже и жени с постилка от едно одеало и завивка по едно одеало. Някой бяха подложили под долното одеяло по малко сухо сено, което ухаеше на папрат и Пиринска мащерка! Бяхме се наредили над 40 спящи тела. Покривната обшивка от дъски и ламарина беше близо над главите ни /особено към стрехите тя беше 80 см. над главите ни/. На тавана нямаше осветителни крушки и до като налягаме си светехме с джобни фенерчета. Помещението наистина беше доста пренаселено, но от капандурите над главите ни нахлуваше хладен и свеж високо-планински въздух, което позволи да се наспим хубаво, и сутринта всички бяха бодри и доволни! Нахранени добре през деня, със калорична храна, караха пълните черва да издават силни гърмежи в различните ъгли на тавана. На сутринта с много смях и закачки се коментираше, от към кой ъгъл са били най-силни /като трескавица/. Бяхме събрани близо един до друг, мъже и жени всички спяха облечени и обути, и се слушаше говор от много Европейски националности.

На следния ден, 3 Август, починали и бодри след романтичната нощ, напуснахме прекрасната хижа Демяница, разположена в прекрасна долина на брега на едноименната река в сърцето на среден Пирин. Пътеката минаваше през циркуси, завършващи със студени езера. Обикаляхме пасажи гори от планински клек. Бяхме се опитвали вече да преминем през високопланински клек и разбрахме колко е трудно това. Пътеката беше на височина над 2000 м. и подсигуряваше добра прохлада в топлия летен ден, а студените и бистри извори в циркусите позволяваха да пием вода из целия път.

Минахме и качихме връх Малък Тодорин, а срещу нас на запад, стърчеше Голям Тодорин. Пейзажа беше много величествен и ние си позволявахме да спираме често и му се наслаждаваме. Имахме време в резерв, следващата спирка - хижа Вихрен, беше на 4 часа път.

Пристигнахме на тази хижа малко след 12 часа. Бяхме свикнали на всички хижи, по, набелязания ни маршрут, да ни приемат гостоприемно /без проблеми за нощувка/. Хижата беше под самия подстъп на самия връх Вихрен, с височина 2370 м. комфортна и позволяваща достъп до нея с автомобил. От град Банско по задоволително добър планински път се стигаше до хижата. Тук бяхме неприятно изненадани. Денят беше 3 Август /Илинденското въстание/ и в хижата бяха настанени височайши Държавни гости!? Показвахме им маршрутния лист и пътния график, който ни бяха дали в Плевен, които до тогава ни вършеха добра работа, но сега Не! Тук разбрах голямото предимство на високо-планинските хижи, до които няма път за автомобилен достъп. До такива хижи ходят само истинските туристи ПЛАНИНАРИ. Глезените височайши туристи, ходят само по хижи с автомобили, носят по много ядене и пиене /цели каси/, искат комфортна обстановка, столова, баня, бели и чисти чаршафи, стъклена и скъпа кухненска посуда, хора /персонал/ за обслужване. Такива удобства не могат да се осигурят във високите планини, а и струват много скъпо за обикновените човеци. Не употребявам думата хора, а човеци , защото тя е по-стойностна дума и не всички я заслужават!! След категоричния отказ ни насочиха по-надолу към хижа Бъндерица.

До хижа Бъндерица стигнахме за 25 минути по път надолен, от лявата страна на малката река Бъндеришка по път удобен и за леки автомобили, и слизащ в град Банско. Хижата представляваше две отделни сгради, строени в различно време и подсигуряващи достатъчно количество туристически легла. Намира се на височина около 2000 м./ точната цифра не помня /1810 м – Бел. ред./.

Имаше достатъчно свободни легла и ни настаниха без проблеми. Тя служеше като резерв на по-комфортната хижа Вихрен. Имаше и други туристи настанени, неотговарящи за изискванията на хижа Вихрен?! Тоест не са значими личности! Плана ни беше, ако сме на хижа Вихрен, още същия следобед да изкачим връх Вихрен, ползващи и по-голямата й надморска височина, пък и денят беше безоблачен и топъл. Сега се наложи да нощуваме на Бъндерица и отложихме изкачването на Вихрен за следния ден. Използвахме късния след обед, да се изкачим и посетим Байкушевата Мура, най-старото дърво по българските земи на възраст 1240 год., с диам. 238 см. и обиколка на стъблото 747 см

Прибрахме се рано за почивка, за да станем сутринта по-рано и да изкачим Българския великан преди обед, защото прогнозата даваше влошаване на времето към обед, на тия височини това е често явление.

Никой от нас не беше посещавал Пирин планина, знаехме, че само на тая планина има романтичното цвете Еделвайс, представляващо интерес за всички туристи и то се намира под връх Вихрен, над Малкия и Големия Казан, и по редко на Баеви дупки,също в Пирин. За сведение на читателя има Еделвайс и в достатъчно количество, и в Стара Планина на Козя Стена. Бяхме с амбицията да донесем Еделвайс и в Плевен на приятелите си в Заводски Строежи! Опитахме се да разберем къде ще го намерим. Оказа се, че за тамошните хора /Банскалиите/ това е много секретно нещо. Всички много старателно криеха къде има Еделвайс, а по цялата туристическа пътека имаше забити табели: „Строго се забранява късането на Еделвайс, глоба от 200 лв. за откъснат брой.” Хижарите бяха двама, категорично отказаха да ни информират къде можем да го намерим и разбирахме как ни дават съвсем обратни посоки. Тамошните хора печелеха от това цвете, като го продаваха на чужденци за по неколко долара цветето.

Вечерта се съветвахме, и решихме, че за всички от групата ще бъде трудно да се качат на Вихрен, особено от по-ниската Бъндерица, затова се наехме само трима да го изкачим. Останалите трима ще почиват на хижата. Аз и Карло намерихме още двама Софиянци на хижата, готови да се изкачат на върха. Дечо, който беше най-млад от групата и щеше да бъде с нас, вечерта откри някакъв приятел от казармата, тамошен жител, който му обяснил къде ще намери Еделвайс по права пътека към Големия Казан. Строго му заръчал да не казва на нас и да си откъсне само за себе си Еделвайс!? На сутринта, когато се събрахме групата за изкачване, Дечо изчезна внезапно и макар, че го търсихме, и викахме, не го открихме. Потеглихме четирима. Двамата софиянци бяха по-възрастни хора между 40 и 50 годишни, но опитни планинари. Карло беше също над 40 год., а аз на 37 год.

Излязохме до хижа Вихрен и свихме на запад по стръмния хребет за подножието на върха. Тука слънцето вече ни огря в гръб и беше напълно разсъмнало. Аз бях най-младия в групата, бях и починал добре и се чувствах в отлична физическа кондиция. Излизах напред, разузнавах по-удобната пътека и изчаквах останалите. Небето не беше съвсем чисто и ние се взирахме често към него. Към 9 часа стъпихме на обширна полегата към юг поляна, на която бяха изписани с варосани камъни имената на много градове, от които туристически групи бяха минали през това лято. На източна страна, долу ниско се виждаше покрива на хижа Вихрен, а по-насевер и доста по-ниско, този на хижа Бъндерица. Още надолу в североизточна посока зеленееше долината на Бъндеришка река, която се губеше надолу към град Банско. От тук града не се виждаше, но се виждаше оттатък него долината на река Места с притоците и от север и изток, тоест от към Рила и Родопите. Там в дъното се виждаше част от град Якоруда.

Изчаках другарите си да отдъхнат и поехме нагоре в северна посока въз пирамидата на Вихрен. Нямаше време за много почивка и съзерцания, защото от към север нахлуваха купести облаци. Преди още да ни закрият нахлуващите облаци, на лъчите на слънцето, които се разпиляваха обилно от източна посока, ние съзряхме на отсрещните скатове на Вихрен, над отвесно изрязаните скали на Големия Казан, фигурата на Дечо, който сам със празна раница на гърба, изкачваше склона, точно там се оказа местото където имаше най-много Еделвайс. Разбрахме изневярата му, така му беше поръчал неговия приятел от казармата. Но той минал по северната пътека, не можа да се изкачи на Вихрен. От тая пътека изкачването е по трудно, става по зигзагообразна пътека по много стръмен сипей от дребни камъчета и те се сриват под краката на катерача. Беше си откъснал само неколко цвета Еделвайс.

Ние изкачвахме вече темето на мраморния връх, когато ни обгърна плътен облак и върху ни се изсипа гъста суграшица. Зрънцата бяха ситни и студени. Вдигнахме качулките на анораците и бързо изкачихме последните метри до мраморната пирамида, с височина 2915 м. Това е втория по височина връх в България и третия на Балканите, след Мусала и Митика на Олимп в Гърция. По алпийска трудност и величие той е по труден от Мусала. На Митика, който е само с 2 м по висок от Вихрен не съм се качвал. Носехме си два фотоапарата и правихме много снимки по всички места, където бяхме. Направихме и тук, но гъстия валеж който ни свари на върха, направи снимките по тъмни. Но въпреки това снимката на която стъпил на пирамидата на върха и вдигнал високо една манерка в дясната си ръка, стоя 45 дена на фото-таблото пред канцеларията на Кайлъшка Долина в Плевен. Облакът беше гъст, а валежа много студен и след престой на върха от 5 минути, където оставихме знака на Кайлъшка Долина на пирамидата, и направихме снимки, поехме надолу, но по северната пътека, която вече описах. Беше по-стръмна и моите другари видяха доста зор при слизането. Аз тогава бях с много здрави крака, и просто се пързалях по стръмния сипей, като проверявах всяко зеленеещо се поле. За определени минути се свлекох по стръмния северен склон и пред очите ми зейнаха отсечените отвесни скали на Малкия Казан. От към югоизточната му страна се виждаше, че височината му е малко по-ниска, но за слизане на дъното на казана, беше необходим алпийски опит със алпийска екипировка!? въжета, клинове и рапели. Изчаках тримата си другари, които бавно и много внимателно слизаха по стръмния северен сипей!

Над скалните ръбове на Малкия Казан открих търсения Еделвайс, групиран по две три стръкчета на малки туфички. След като се събрахме и четиримата, решихме всеки да откъсне по две-три стръкчета и да ги скрием по гънките на анораците. Страхувахме се, че долу до хижата ще ни чакат за проверка горска милиция. Разбира се ние не бяхме чак толкоз съвестни туристи, аз откъснах доста повече от два стръка, които скрих в гънките на шапката си. Никой не ни чакаше долу и никой не ни проверява. Дадох на тримата, които останаха на хижата, запазих и за некои приятели от „Заводски Строежи", и разбира се, по един за двете си дъщери и съпругата си.

От малкия Казан, се пуснахме надолу до Големия Казан. Казаните представляват, кръгли големи отвори, Малкия с диаметър към 70м, а Големия с диаметър доста по голям, може би над 100 м заградени отстрани от отвесни скали с различна височина от 20 до 60 м. На дъното има и скала, а на Големия и малко дървесна растителност. По скалите на закрепени малки буци земя, имаше разцъфнали чудесни цветчета Еделвайс, но те бяха достъпни само за опитните алпинисти!

По-късно, през 80те години, съм ходил пет пъти на "Козя Стена" в Стара планина и знам отлично местата на тамошния Еделвайс, те са доста по-достъпни от тези под връх Вихрен, на височина към 2000 м и цъфтят две седмици по-рано, но поради тази достъпност, са и много по-зорко охранявани от властите в с. Чифлик, Троянско. Стената на Еделвайса там е видима от центъра на селото и имаше случай, когато обстрелваха с пушка бракониерите, отишли необмислено да късат от редкото цвете!?

Продължавам с Пирин планина: Прибрахме се в хижата към един часа и след малка почивка, направихме обилен обед. Дечо със своята солова акция, беше намерил само две стръкчета, поне така ни казваше. Оправдаваше се, че приятелят му дал данните само със уговорката, да отиде сам и да не казва за това на нас. Нямаше как, приехме!

Останахме за нощуване в хижата и сутринта тръгнахме рано по коларския път надолу към град Банско. Пътя беше удобен, раниците ни поолекнали и наклона лек надолу. Осведомихме се за часа на влака /теснолинейката/, който идваше от гара Добринище и колкото ни беше времето го използвахме да видим града. Посетихме музея на Никола Вапцаров и за кратко време старата църква, свързана с революционните борби за освобождение и участието в тия борби на Пейо Яворов. Тогава през 73 год. Банско беше малък Пирински градец, с романтична за българина история. Тогава видях на прозорците на много градски къщи, емблематичния за града пирински Еделвайс във саксии!? Интересно, ние имаме представата, че той вирее само на студените и непристъпни скали високо в планините. Казаха ни, че го отглеждат за търговия. Търсят го много чуждите туристи. Така е - българинът е много практичен и умее от всичко да печели пари.

Сега съдейки от картините по телевизионните предавания, град Банско е застроен с модерни и съвсем съвременни туристически хотели. От Бъндеришка поляна е прокарана съвременна ски писта, която прави града като известен на Балканите ски-център! Тогава града беше това, което описваме. Слезохме надолу и хванахме от ж.п. станцията влакчето до гара Якоруда. Във влака се разделихме със Симо, който взема билет до гара Септември, и от там през София за Плевен. Отказа се от прехода през Рила планина. Беше го позаболял единия крак от дългите преходи, пък и Дечо го дразнеше, че много хъркал нощем. Симо беше позатлъстял човек, следствие на заседналия живот /беше счетоводител/ и наистина тежко хъркаше. В хижите винаги спяхме в общи помещения, Дечо беше млад и по-капризен и всяка нощ правеше малки сцени на Симо.

Останахме петима от групата, която слезе на гара Якоруда, по обед 4 VIII. Гара Якоруда представлява оживено малко градче в горното течение на река Места и е долината която разделя Родопите от Рила планини. Северно нагоре въз планините се събират реки Бяла и Черна Места, приемат безброй притоци, и от изток - от Родопите, и от. Запад - от Рила, образуват пълноводната Места, която след гр. Гоце Делчев пресича Българо-гръцката граница и се влива в Егейско море. Дълбоката долина на р. Места разделя Западните Родопи от Пирин планина. Градът е главен дърводобивен резерв за страната. Населението му е в по-голямата си част българо-мохамедани. От околните села на Якоруда е събрана башибозушката орда водена от Ахмед Ага, барутанлията /тамръшлията/, който през 1876 год. напада Батак, и извърша жестокото Баташко клане. Посоката ни беше хижа Трещеник, подстъп в Рила планина. Казаха ни, че в 17 часа тръгва кола до хижа Трещеник. Колата пътуваше всеки ден по тоя маршрут, за да зарежда хижата и возеше работници, работещи в Якоруда, и живущи из разпръснатите в планината малки селца и махали. Ние намерихме местото и ни казаха, че ще ни вземат, да чакаме до 17 часа. И петимата бяхме там, тогава Карло разбра, че е забравил брадвето-рапел, на една пейка надолу пред гарата. Беше ни много нужно, ползвахме го и за огън и за всичко. Оставаха обаче 10 минути до часа за тръгване на колата и понеже Дечо не искаше да рискува да отиде, следващия по възможности бях аз. На бегом се упътих към местото където бяхме забравили брадвето и на бегом отивах обратно към местото на тръгване. Тичайки изморен и потен, заварих колата вече там, напълнена с хора, включително и четиримата ми другари, които задържаха колата, за да пристигна аз. Колата беше бордова товарна кола, с наредени в каруцерията пейки. На пейките бяха седнали моите другари - Наташа, Стефка и Дечо, Карло беше прав надвесен над кабината да задържа колата до идването ми, а останалите пътници, местни работници, които се прибираха след работа по домовете си, бяха седнали, за които имаше място на пейките, а останалите наклякали и хванали се за канатите и пейките, чакаха да тръгне колата. В кабината на колата, освен шофьора имаше и двама млади мъже, видимо единствени българи. Като пристигнах единия от тия двамата слезна, дигна степенката да се кача, и от колата се обади шофьора, че хората в каруцерията не може да са повече от 20. Толкоз бройки са разрешени в заповедта за превоз на пътници, а по пътя нататък имало катаджии! Младия човек, който ми помогна да се кача, не знам като кондуктор на колата ли се водеше, или пък беше домакин на хижата. Нареди на едно слабовато момче-помаче, което беше се свило до канатата и клекнало, да слезе от колата!! Момчето се държеше за канатата с две ръце, с надеждата да не бъде свалено долу, но след повторната по-груба заповед да слезе, последваха и два юмручни удара в главата, гарнирани с мръсна псувня с обида. Тава помаче облечено с работни дочени дрехи, е било на работа през деня и искаше да се прибере в къщи. Възмутих се искрено, как ще свалят човек, който вероятно е работил цял ден, за да се кача аз, един безгрижен турист. Казах „Ще сляза аз!” и взех да слизам. В това време Карло ме хвана за раменете и ме дръпна назад, а Наташа и Стефка направили ми място при тях на пейката, силно ме дърпаха хванали ме за краката и всички ме ръгаха в ребрата да мълча. Карло който знаеше история, ми говори след това: „Мълчи, не се бъркай, тук така третират помаците, идвал съм и друг път за дървен материал в Якоруда. Често пъти ядат и бой ако упорстват. Точно техните деди са клали в Батак.” Много пъти съм мислил, какъв жесток геноцид търпи това население, заради техните прадеди, които преди сто години са извършили един жесток и безумен акт!?

Камиона се движеше по много стръмен път нагоре из склоновете на Рила, със много серпентини. През неколкостотин метра спираше при малки населени места /махали/, където слизаше по някой от пътниците. След неколко завоя, колата стигна момчето, което свалиха от камиона. То със бърза стъпка вървеше по пътека, която перпендикулярно пресичаше пътя на камиона и беше стръмна, със гора от двете страни. Другите пътници казаха, че живее доста на горе по склона, затова бърза да си стигне по светло. Малко преди 19 часа стигнахме хижата. Бяхме останали само ние петимата и двамата мъже в кабината при шофьора. Слънцето отиваше на залез, настаниха ни в хижата, която беше голяма и имаше магазин за продукти, включително и каси бира. Бяха пристигнали преди часове група от екскурзионно летуване. Височината на хижата беше 1860 м. Заиграх се на един шах и то мръкна, не можах нищо да видя от хижата. Дозаредихме раниците с продукти и легнахме да нощуваме.

Спахме хубаво, бяхме уморени макар, че се бехме возили на камион. Вятърът, който ни брули върху камиона беше взел от силата. Затова поспахме малко повече от обикновено, видяхме, че хижата се намира на висока и обширна поляна, и около нея имаше отделни китки големи дървета, дъбове горуни и самостоятелни борове. Закусихме добре, пихме по една бира /??? – Бел. ред./ и потеглихме.

Посоката ни беше право на запад, по билото на висок хребет. Път удобен без стръмни спускания и изкачвания, леко нагорнище, по голи поляни с малки гори, главно от лявата ни срана, южно. От десно североизточно се пускаха дълбоки долове, а зад тях се издигаха купените на Белмекен и други непознати за нас върхове. Вървехме бавно, разглеждахме картата и се мъчихме да разгадаем кои са върховете на хоризонта. Сутринта, докато слънцето блестеше зад гърба ни и огряваше напред към запад, напред северозападно видяхме групата върхове на Мусаленския дял, които гордо се издигаха над останалите си братя. Отивахме към хижа Борис Хаджи Сотиров, старото й име /Грънчар/. Пътя беше посочен за 5 часа и ние го взехме точно за толкоз. Пристигнахме по обед. Хижата беше масивна нова сграда в долината на грънчарското езеро. На 15 м южно от хижата бяха бреговете на езеро Грънчар. Голямо и дълбоко езеро. Височината на езерото и хижата беше над 1900 м. В хижата беше настанена група на екскурзионно летуване, а нас ни настаниха в допълнителна по-малка сграда със отделна кухня, предназначена за свободни туристи. Използвахме кухнята, където имаше необходимата посуда за всеки турист, като канчета, тенджери и тиганчета за пържене, кухненска пеща с дърва и мивка с топла вода от бойлер. Заварихме и други, "свободни туристи”, които току що бяха пристигнали от друга посока. Заедно измихме и очистихме в кухнята, защото току що беше обедвала, и заминала друга група свободни туристи. Обслужващият персонал на хижата през този сезон, се ангажираше само с групите от екскурзионното летуване За свободни туристи, бяха пригодени допълнителни помещения, където туристите сами се грижеха за реда и почистване на помещението. За това не пропуснахме да напишем с черна боя върху дъсчен шкаф следното възвание: „Добре дошли, уважаеми туристи! Обслужете се сами с наличната посуда и при тръгване оставете всичко така, както желаете да го заварите!!?”

Тази хижа бе възлова в Рила планина, тук идваха и заминаваха туристически групи от различни посоки. Тук имаше малки групички от студенти и всякакви интелектуалци, които с раници на гръб кръстосваха "Великата Рилска Пустиня"!

Починахме хубаво и на следната сутрин тръгнахме рано към най-дългия си преход /към 8 часа/ за към Балканския Първенец, Връх Мусала. Пътеката отиваше първо на запад и след преход от 50 минути се раздели: На запад към Кобилино Бранище и спускане към Партизанска поляна и Рилски Монастир, а друга в дясно право на север, към Величествения Балкански първенец връх Мусала. Пътеката вървеше малко зигзагообразна, с цел заобикаляне на изпречващите се пред нас попукани скали, но държеше посоката право на север, към изпречващото се отпреде ни южно теме на Мусала. Изкачването беше ритмично разпределено. Ту изкачване, после малко почти равен наклон, и така до южната падина под върха. Малко преди да стигнем до падината, пред нас внезапно изскочиха стадо диви кози. Идваха от запад от към дълбоката долина на язовир Искър, пресекоха ни перпендикулярно пътя и заминаха надолу, на изток към лъщещите се на слънчевите лъчи Маричини езера. Карло посегна да отваря висящия на гърдите му фотоапарат, но едва успя да откопчее копчето на капака, когато те преваляха към дола. Бяха около десетина, но не можахме и да ги преброим точно, камо ли да ги снимаме. Те не бягаха просто, те летяха със скоростта на самолет и ни пресякоха пътя около 50 м, пред нас, скачайки по големите каменни блокове с изумителна точност. Дивите кози са много предпазливи животни и много рядко се виждат. Втори път съм видял тия животни, през 82 год. в Рила на Седемте езера - две кози, едната пиеше вода от езерото "Сълзата", а другата стъпила на скалата край нея, вдигнала глава и се оглежда предпазливо. Тоя път ние можахме само да извикаме силно, с което ускорихме само лудия им бяг!

След последната падина, започнахме изкачването на самия връх. Обърнат южно, обрасъл с трева върху каменна основа, без никакви дървета и достатъчно стръмен, източихме доста пот при преодоляването му. Денят беше доста горещ и Слънцето, задържано слабо от разредения въздух, силно нагряваше гърбовете ни. Върху гърбовете, бяха тежките раници и те поемаха горещите слънчеви лъчи. Стигнахме върха в 12 часа. Беше 6 Август 73 г. Тогава беше първото ми изкачване на Балканския първенец, висок 2925 м. Мусала е отсечен от северна и източна посока, и заоблен широк, към юг и запад. На темето му освен триангулачния камък със записана нивелачна кота, има и дървена триангулачна пирамида, а десетина метра по ниско в западна посока, е сградата на националната метеорологична станция. Десетина метра по на югозапад от нея и около 5 м по-ниско, е военната контролна станция. Мусала се вижда хубаво от курортния комплекс "Паничище" вечер към 18 часа, когато покривите на двете сгради се огряват от залязващото слънце. Освежихме се с топъл ароматен чай, който се продава на метеорологичната станция на всички посетители, по всяко време. Подкрепихме се със калорична храна от раниците и се изтегнахме върху напечените скали на почивка. Денят беше ясен и слънчев, и ние се поразголихме на жаркото слънце, беше ни хубаво но след 15 минути се усетиха изгарящите възможности на слънцето без да сме сложили върху кожата предпазни мазила, и се облякохме. Направихме задължителните снимки и след 1 час почивка, дигнахме раниците на гърба си, и поехме надолу, по добре трасираната, и обезопасена на некои места, северна пътека. Тая пътека води в подножието на Мусала до хижа Мусала, минавайки покрай неразтопени снежни преспи и по-надолу плитки, но студени езера.

В хубавите и топли летни дни, по тая пътека се изкачват до върха стотици хора, предимно Софиянци. Хора влюбени в красивата Българска природа. Срещал съм и стигал по тая пътека туристи в доста напреднала възраст, може би над 60 годишни, които бавно, но упорито пъплят нагоре към най-високия Български връх! Особено удобна и достъпна, и за хора с по-малки физически възможности тя стана след 80-та година, когато пуснаха в експлоатация кабинковия лифт, от летовище Боровец, до хижа Ястребец на височина 2050 м. От тая станция пеш до хижа Мусала по удобен с лек наклон път, се стига за 45-60 минути. на хижа Мусала с височина 2380м. Тук може човек да се подкрепи с топъл чай и закуски, и след почивка по стръмната но обезопасена пътека, да се изкачи на върха за два и половина до три часа път /в зависимост от личните възможности/. Ако пък прецени, че няма тия възможности, да почине и се полюбува на високия планински климат, и по обратния път до лифто-станцията на Ястребец. Кабинковият лифт пътува и нагоре, и надолу за около 20 минути, затваря се с плъзгащи врати, целия е остъклен, събира всяка кабина до 8 човека, по 4-ма на две седалки и се движи над скалите при височина от 10-20 м.  Долната станция на лифта е на 80 м. от автобусната спирка. До станцията има и широк паркинг за автомобили. Лифта има един ден седмично почивка, за профилактична проверка. Хубаво е да се консултираме по-рано за почивния ден на лифта, когато сме с намерение да го ползваме. Рекламирам тази възможност защото от Автогарата в Соф




Гласувай:
1


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: hristocv36
Категория: Лични дневници
Прочетен: 17228
Постинги: 2
Коментари: 2
Гласове: 2
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031